Дължи ли авиопревозвачът обезщетение за часовете, които ни е отнел, и пред кой съд следва да бъде потърсено то?
Omnia, Lucili, aliena sunt, tempus tantum nostrum est. Всичко, Луцилий, ни е чуждо, само времето е наше.
Сенека, „Писма до Луцилий“, първо писмо
Близо две хиляди години по-късно мисълта на стоика звучи почти като правна норма. Вещите се поправят, парите се губят и печелят, имотите сменят собствениците си. Времето не се поправя. Изгубеният час не се връща нито с решение, нито с извинение, нито с ваучер за следващо пътуване.
Самолетът е едно от най-дръзките обещания, които човекът някога си е дал: да скъси разстоянието и да спести време. Билетът е същото обещание, записано на хартия или в телефона. Когато то не бъде спазено, остават залата за заминаващи, таблото, на което часът на излитане тихо се отмества, и пътникът, който чака.
Три часа закъснение звучат като дреболия, докато не бъдат изживени. Това са 180 минути, или 10 800 секунди, под изкуствена светлина, между затворени гишета и съобщения по високоговорителя, които се чуват все по-рядко. За семейство от четирима души това са дванадесет човешки часа, цял работен ден и половина, изтекли в чакане. Пясъчният часовник не пита кой е виновен. Той просто изтича.
Именно тази загуба правото на Европейския съюз признава за вреда, която заслужава отговор. Европейските правила за правата на пътниците първоначално са предвиждали твърдо обезщетение само при отменен полет и при отказан достъп на борда. Закъснението е стояло встрани, сякаш стойността на изгубеното време зависи от формата, в която е изгубено. Съдът на Европейския съюз е видял друго. Пътникът, който пристига с три и повече часа закъснение, губи същото, което губи и пътникът, чийто полет е отменен, а именно своето време. Еднаквото положение изисква еднакво третиране, затова и обезщетението е еднакво. Това разрешение е дадено през 2009 г. и оттогава е потвърждавано многократно.
Думата обезщетение сама разкрива смисъла си. В нея стои щетата, а представката „обез-“ я отнема. Обезщетението не е милост и не е жест на добра воля. То е мярката, с която правото заличава вредата.
Европейската мярка е проста и разбираема за всеки: 250, 400 или 600 евро на пътник според разстоянието на полета. Цената на билета няма значение. Пътникът с билет за двадесет евро и пътникът с билет за двеста получават едно и също, защото се обезщетява не платеното, а изгубеното, а часът на единия не струва по-малко от часа на другия.
Превозвачът се освобождава само ако докаже извънредни обстоятелства, които не би могъл да предотврати дори с всички разумни мерки, каквито са бурята, изригналият вулкан, решението на органите за управление на въздушното движение или заплахата за сигурността. Обичайната техническа неизправност, стачката на собствения персонал и недостигът на екипаж по правило не са такива обстоятелства. Те са част от занаята на превозвача, а не каприз на съдбата. Тежестта да докаже извънредното обстоятелство е негова, а не на пътника.
Тринадесет години Европа е обсъждала дали да не промени тази мярка. Предлагани са по-високи прагове от четири, пет и повече часа, предлагани са и по-ниски суми. В началото на октомври 2026 г. новият регламент е публикуван в Официалния вестник на Европейския съюз и отговорът е ясен. Трите часа остават, сумите остават. Времето е издържало изпитанието на времето.
Новите правила ще се прилагат от 23 октомври 2027 г. и носят нещо, което досега не е съществувало на европейско равнище, а именно срок. Искането за обезщетение към превозвача следва да бъде отправено в рамките на девет месеца от действителната дата на излитане, а превозвачът ще дължи плащане или мотивиран отказ в рамките на тридесет дни. Девет месеца са времето, което е нужно на един живот, за да се роди. Правото, което не бъде потърсено в този срок, рискува никога да не се роди.
В римския театър актьорът е излизал на сцената с маска. Латинската дума за нея е persona. Векове по-късно същата дума е дала името на едно от най-изящните творения на правото, юридическото лице. Българският език е съхранил тази игра по свой начин, защото у нас лицето е едновременно личност и лик. Зад едно лице обаче могат да стоят мнозина, а самото лице може да се окаже маска.
Днешният пътник купува билета си от една марка. Едно име, един сайт на български език, едно приложение в телефона, един цвят по фюзелажа, една цена в евро. Зад тази единна маска често стоят няколко отделни дружества, регистрирани в различни държави. След излизането на Обединеното кралство от Съюза това вече не е техническа подробност. Европейският регламент се прилага за всеки полет, който излита от летище в Съюза, а за полет, който пристига в Съюза от трета държава, само ако превозвачът е европейски. Затова полет от Лондон, продаден под същата марка, може да бъде изпълнен от британско дружество, а друг полет от същия град, в същия ден и под същото име, от европейско. За единия се прилага европейският регламент, за другия неговият британски двойник, с обезщетение в лири. Пътникът научава кое лице стои срещу него едва когато потърси правата си, а понякога не го научава дори тогава.
Вторият въпрос е пред кой съд. Европейските правила дават на пътника избор между съда по мястото на излитане, съда по мястото на пристигане и съда по седалището на превозвача. Съдът по собственото му местоживеене обаче не му е гарантиран, защото договорът за превоз е изключен от особената закрила, която правото на Съюза дава на потребителя при избора на съд. Българин, който лети между две чужди летища, може да се окаже изпратен да търси 250 евро в Будапеща, в Дъблин или в Лондон, на чужд език, с преводи, такси и пътувания, които струват повече от самото обезщетение.
Има и парадокс, върху който си струва да се замислим. Срещу превозвач от държава извън Съюза българският гражданин по правило може да заведе дело у дома, по силата на националния закон. Срещу превозвач от Съюза, който има регистриран клон в България, вратата може да се окаже затворена. Дали клонът е достатъчен, за да се води делото пред български съд, е въпрос, по който българските съдилища се разделят. Един и същ клон на едно и също дружество обосновава подсъдност пред един съдебен състав и не я обосновава пред друг състав на същия съд. Въпросът вече е отправен от български съд до Съда на Европейския съюз и отговорът предстои.
Европейският съд по правата на човка от десетилетия напомня, че правата следва да бъдат практически и ефективни, а не теоретични и илюзорни. Старата латинска максима го казва по-кратко. Ubi ius, ibi remedium. Където има право, има и средство за защитата му. Право, до което пътникът не може да стигне, е право само на хартия. Маската, която продава на български, следва да може и да отговаря на български, защото отговорността започва там, където започва отговорът.
Всяка система се оглежда в начина, по който се отнася към малките искове. Двеста и петдесет евро не разклащат бюджета на нито една авиокомпания. Те обаче показват как се отнасяме към човека, който няма време, сили и пари да спори. Понякога най-удобното извънредно обстоятелство се оказва умората на пътника. Мнозина се отказват още след първия автоматичен отговор. Други приемат ваучер вместо пари, без да знаят, че не са длъжни да го приемат.
Огледалото обаче не отразява само превозвачите. Един и същи иск за едни и същи 250 евро в една съдебна зала се приема за предявен в срок, а в друга за погасен по давност, защото съдилищата не са единни дали срокът е една или три години. Преобладаващата практика, включително на въззивните съдилища, приема тригодишния срок, но самото колебание е цена, която плаща пътникът. Двама пътници от един и същи самолет, пред двама съдии в една и съща сграда, могат да получат две различни правосъдия.
И ние, адвокатите, сме част от тази картина. Твърде често приемаме малкия иск за малка работа. Твърде рядко искаме от съда да попита Люксембург, когато въпросът го заслужава, и оставяме противоречията да отлежават с години. Диалогът със Съда на Европейския съюз е отворен за всеки национален съдия, а всеки адвокат може да го поиска. Огледалото не съди. То само показва. Промяната започва от онзи, който пръв погледне в него и поеме отговорност за видяното.
Vigilantibus non dormientibus iura subveniunt. Правото помага на будните, а не на спящите.
Будността при закъснял полет не изисква юридическо образование. Тя започва още на летището. Бордната карта и потвърждението на резервацията доказват договора. Часът на пристигане се отчита не когато колелата докоснат пистата, а когато се отвори поне една от вратите на самолета, защото едва тогава пътникът отново разполага със себе си. Закъснението се мери спрямо крайната точка на пътуването, затова изпуснатата връзка по една и съща резервация също се зачита. Обяснението „оперативни причини“ не доказва извънредно обстоятелство. Докато чака, пътникът има право и на грижа: храна и напитки, а при нощуване хотел и транспорт до него. Това право не отпада дори когато закъснението е причинено от буря или от затворено небе.
Обезщетението е лично право на пътника. Той може да го поиска сам, писмено и без посредник, и не е длъжен да приеме ваучер вместо пари. Днес срокът за съдебна защита се определя от националния закон, а от 23 октомври 2027 г. ще важи и европейският деветмесечен срок за искането към превозвача. И днес, и утре най-сигурният път е един и същ. Искането се отправя без отлагане.
Пътник е онзи, който е на път. Думата не пита откъде тръгва и накъде отива. Тя казва само, че човекът е в движение и е поверил времето си на някой друг. Затова всеки договор за превоз е преди всичко договор за доверие.
Изгубеното време не е наше бреме. Обезщетението не е мечта, а заличаване на щета. Самолетът може да закъснее, правото не бива да закъснява. Където правото закъснява, доверие не остава. Пътникът не чака поклон. Той чака законът да бъде закон.
Когато превозвачът отговаря, когато съдът вратата си отваря и когато адвокатът задава правилния въпрос, се възстановява нещо много по-голямо от 250 евро. Възстановява се доверието в билета, доверието в съда, доверието в правото и накрая доверието в доброто и справедливото. Всичко останало ни е чуждо, напомня Сенека. Времето е наше. Изборът да го защитим – също.